Според Берлинския договор Княжество България се създава като самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на султана, но с християнско правителство и национална войска (полиция). Източна Румелия, от друга страна, остава под пряката политическа и военна власт на султана, като същевременно се ползва с пълна административна автономия. Тези решения обаче са посрещнати с недоволство сред българското население в Мизия, Тракия и Македония.
В отговор на тези недоволства в Княжество България и Източна Румелия се създава комитет „Единство“. Този комитет оглавява усилията за организиране на въоръжена борба за национално обединение. Трябва да се отбележи, че Кресненско-Разложкото въстание избухва в Македония между 1878 и 1879 г., въпреки че в крайна сметка завършва с неуспех.
Учредителното народно събрание, свикано от 10 февруари до 16 април 1879 г., изиграва ключова роля за формирането на ранното управление на Княжество България. По време на това събрание е приета Търновската конституция, а София е определена за столица на княжеството. След това на 17 април 1879 г. в Търново се свиква Първото Велико народно събрание, което избира за владетел на България немския принц Александър Батенберг, който приема титлата Александър I.
На 5 юли същата година е съставено първото българско правителство под ръководството на Тодор Бурмов. Това бележи важен крайъгълен камък в политическото развитие на страната със създаването на Консервативната партия и Либералната партия, представляващи първите политически партии в България.
Въпреки това политическата динамика скоро се променя, което води до свалянето на либералното правителство на Петко Каравелов на 27 април 1881 г. На негово място е назначен министерски кабинет, оглавяван от генерал Казимир Ернрот, който служи от 1881 до 1883 г. Този период е свидетел на поредица от политически преходи и напрежение.
Последвалите парламентарни избори, проведени през май 1884 г., доведоха до победа на крайните либерали, което доведе до съставянето на ново правителство начело с Петко Каравелов. Тези развития подчертаха развиващия се характер на политическия пейзаж на България през първите й години като княжество.
След създаването на Княжество България султанът назначава княз Александър (Алеко) Богориди за главен управител на Източна Румелия. През септември 1879 г. на изборите за Областно събрание побеждава Народната партия, която се застъпва за „Съединението на Източна Румелия и Княжество България“.
В отговор на нарастващите стремежи за обединение през 1885 г. в Пловдив е основан Българският таен централен революционен комитет. Този комитет изиграва ключова роля в организирането и успешното осъществяване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България по-късно същата година.
Обединението обаче среща съпротивата на Сърбия, насърчавана от Австро-Унгария. Това води до избухването на Сръбско-българската война, по време на която българската армия успешно спира сръбското настъпление към Северозападна България. Конфликтът завършва с подписването на Букурещкия мирен договор на 19 февруари 1886 г. между Сърбия и България.
Освен това през 1886 г. е сключено българо-турско споразумение, с което Турция официално признава Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Тези събития отбелязаха важни етапи в стремежа на България към териториална цялост и национално единство.
След Съединението България е изправена пред политическа криза, която кулминира с детронацията на княз Александър I на 26 август. След това III Велико народно събрание, свикано на 25 юли 1887 г., избира германския принц Фердинанд Сакс-Кобургготски за нов княз на България, който приема името Фердинанд I.
Периодът при управлението на княз Фердинанд I е свидетел на усилия за стабилизиране и модернизиране в политическата и икономическата сфера, особено по време на управлението на Стефан Стамболов от 20 август 1887 г. до 19 май 1894 г. Въпреки това, недоволството от вътрешната политика води до формирането на обединена легална опозиция, включваща консерватори и либерали.
В отговор на политическите сътресения княз Фердинанд предизвиква оставката на правителството. Последвалото управление, ръководено от Константин Стоилов от 19 май 1894 г. до 18 януари 1899 г., успява да стабилизира вътрешнополитическата обстановка в България. Под ръководството на Стоилов бяха положени усилия за справяне с различни предизвикателства пред страната и за преминаване през сложността на българската политика.
От края на 19 до началото на 20 век въпросът за националното обединение на българския народ заема централно място във външнополитическия дневен ред на последователните български правителства. През 1893 г. в Солун е създадена революционна организация, първоначално известна като Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а официално преименувана през 1905 г. Едновременно с това бежанците от Македония и Тракия, живеещи в Княжество България, създават своя организация – Върховен македоно-одрински комитет.
Следва сътрудничество между тези две организации, което води до избухването на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г. Въпреки усилията им, въстанието в крайна сметка претърпява неуспех и е безмилостно потушено от османските власти. Това събитие подчертава продължаващата борба за национално освобождение и обединение на българите, живеещи в различни райони под османско владичество.
От 1903 г. до 1908 г. Народнолибералната партия е на власт, период, често наричан Втори истанбулски режим. След това Демократическата партия управлява от 1908 до 1911 г. Важен обрат настъпва на 22 септември/5 октомври 1908 г., когато в Търново княз Фердинанд I провъзгласява независимостта на България със специален манифест и приема титлата Цар на България.
През 1910 г. цар Фердинанд I и министър-председателят Александър Малинов водят неуспешни преговори за създаване на българо-руски съюз. Преговорите между българското и сръбското, както и българското и гръцкото правителство обаче завършват с подписването на Балканския съюз през 1912 г.
